Здравейте, мили приятели, другари, кУрифеи, капацитети, както и всички останали практикуващи секс в интернет бг-мухарските среди! Както всяко хронично заболяване, така и мухарството в мен, макар и правилно третирано, се хронифицира и подбуден от това въжделение, аз се опитах да го задоволя както подобава на всяка патология. След като удовлетворих фетишизма си в чисто материално отношение, аз пренесох интереса си върху живите същества, „гордо плуващи по златните вълни” на р.Росица. Същите нездрави мераци бяха пламнали и у моя скъп другар и втори най-добър мухар в Габровска селищна система – Робко(също с начесана в материален план краста за момента), с когото точно в осем часа в понеелник си чукнахме среща на автогарата в Габрово, мъкнейки по няколко сака инвентар, подобно на амбулантни търговци.
Рейсът изплува от сутрешния сумрак с помпозността на Летящия Холандец, с тази разлика, че последния се е намирал в по-добро състояние. Настанихме се най-отзад и с нетърпението на малки деца зачакахме момента на Пристигането(с главно „П”). Пътуването мина монотонно, за разлика от возенията с междуселските автобуси, където винаги е забавно в компанията на жизнерадостни старици, размахващи мотики, вили и найлони за ягоди, досущ като съвременни гладиатори, докато обсъждат най-авангардните тенденции в стерилизацията на корнишона.
Пристигането в Севлиево нямаше как да остане незабелязано, заради емблематичната мъгла, която беше плъзнала чак в Габровска община, за да дразни местния ми патриотизъм. Стътрузихме от рейса и с опипване се насочихме към реката. По някакво чудо успяхме да я открием без да паднем вътре и се настанихме под моста за модно дефиле. Ако някой си мисли, че това инженерно съоръжение има харизмата примерно на мостовете от романите на Виктор Юго, много се лъже. Под този няма несретници с разбити сърца, паднали жени, благородни разбойници и прочие романтични персонажи, а само жабуняк и тиня. И течение. Най-вече такова. Нахлузихме с трескаво нетърпение гумените гащи, в тенденциите на специализираните германски филми от 80-те години и с прогресивно нарастващо нетърпение започнахме да гласим въдиците, сякаш че предстоеше да вадим диаманти от реката… С нега отбелязах, че на три метра водачите са бая повече, а това увеличава и шанса да пропусне човек някой… След като минахме и това митарство, най-сетне започнахме да хвърляме кой както може, в посоката, в която предполагахме, че се намира водата.
Пропуснах да ви кажа, че основната цел на излета беше подчинена на желанието ни да ловим скобар на муха. С настървението на алхимици, търсещи философския камък започнахме да изреждаме мокри мухи и нимфи, но без никакъв резултат. Аз се прислоних под лявата колона на моста, която ми се видя особено романтична. Там, в дебелия бързей, лениво се обръщаха едри скобари. От мерак почти веднага напълних кундурите с ледена вода, обаче това не успя да охлади вътрешния ми плам, както подобава на Истински мухар, а не на някакъв кекав Родоски колос. За около час по метода на чешка нимфа, използвайки заешки нимфи, направени от дъбинг от лисича катерица, успях да хвана четири кефалчета. Няма да ви казам какви надежди разцъфваха в мен в момента на всяко кълване и как увяхваха те… Не, че не е кеф да лови човек риба изобщо, но все пак нагласите ни бяха други. След това реших да сменя мястото. Едно, че ми беше скучно сам, понеже Роската беше се отдалечил по плитките, вече прогряни от слънцето лески нагоре, а и носа ми вече течеше с постоянството на развалена канелка. Там топлината добре се отрази на измръзналите ми кълки, придобили приятно синия цвят на охладен бройлер, а и слънцето беше поразгонило мъглата. По тези места скобрите се вдигаха интензивно , събираха нещо по повърхността и насмешливо пляскаха към нас. Росен беше минал на дребни, черни мокри мухи и при едно от хвърлянията измъкна скобарче около педя, лакомо налапало лъжовния инсект. Малко по-късно хвана и още едно, което опредлено наля доста вода в нашата мелница за илюзии, и във въртопа на избухналите емоции за известно време аз обичах дори и Георги Първанов. Избрах си една относително дълбока цепнатина в камънака, в която се държаха доста риби и започнах да прекарвам настойчиво мухите през нея. Направи ми впечатление, че скобарите определено реагират на изкуствените примамки – многократно наблюдавах, как се насочват целеустремено към тях, като се отклоняват в последния момент. Любопитно беше, че реагират само на свободно реещи се във водата мухи, докато търкалящи се по дъното не предизвикват никакъв интерес.
Движехме се полека-лека срещу течението, хващахме по някое кефалче и късахме мухи със завидно постоянство, понеже насеченото речно дъно не прощаваше. Не, че не можеше с лекота да се спасяват перушините, но пляскането из плитката вода плашеше рибите, които и без това бяха изключително предпазливи, заради ниското ниво и бистра вода, а това налагаше и да хвърляме чак на майната си.
Мераците ни претърпяха окончателен крах в дебел бързей, в чиито синкави дълбини се носеха скобари с големината на прасенца-сукалчета. Рибоците невъзмутимо си плуваха, без да удостоят с внимание кукичките ни, ако изключим няколко спиращи сърцето резки обръщания след мухата. За финал огромна бяла мряна подигравателно изпляска пред нас и ни изми очите, което ознаменува и финала на мероприятието. От недрата на душата на Робко се откърти „Скобаро си сака леб, ****” и след тази реплика, достойна за спартански цар се затътрихме сломено към брега.
Тук е мястото да допълня обаче, че нещата далеч не са свършили. През почивните дни предстои грандиозен реванш. Отсега опъвам с настървение кухите ластици на топ-сетите си, а Робко с мрачна решимост настройва авансите и подменя влакната на макарите си. Отмъщението ни ще се стовари под формата на варено жито и кус-кус, килограм бял червей, „Сенса Хотус” и бял леб. МНОГО бял леб, *****….
Излета съвсем естествено приключи в любимата ни механа „Белия кон”, където стратегиите и тактиките бяха изкоментирани с помощта на три литра бял осмарски пелин, няколко порции касапско кълцано и прочие холестеролни субпродукти, които след като не ни убиха, ни направиха по-силни. За акомпанимент по издънените тонколони звучеше Коста Марков и Тони Стораро, а когато пуснаха евъргрийна на Азис „Умри”, Робко обяви пред събраната в кръчмата общественост желанието си да умре в името на българското мухарство.
С това купона съвсем не се изчерпи. В отлично настроение, литър пелин и петало суджук за мезе се метнахме в рейса и неусетно пристигнахме в Габрово, където със страшна сила акостирахме у Робко, където превключихме на греяна ракия срещу премръзване и тюрлю гювеч.
п.с. С известно раздразнение искам да отбележа, че пиша репортажа за втори път, тъй карто снощи нета се сгъбяса, а от емоционално изтощение на намерих в себе си сили да го пиша втори път – трагедия, сравнима единствено с изгарянето на втори том на „Мъртви души” от автора им…
п.п.с. Искам да обявя пред форумната общественост, че съм извънредно огорчен от внезапната постъпка на Бате Райко, за която не бях подготвен и реагирах „пст фактум”, когато всички лелеяни неща вече бяха разграбени. „Ще мога ли да ти простя, не знам…”, както пее Васко Кеца…
Тост в чест на Бате Райко!
_________________
Регионален бог
"Деца, боя се зарад вас."
Bate Raiko написа:
...огин да я попари тая пастръва, що светли умове обърка и бастиса.
Мухар - състояние на духа, което няма пряка връзка с реалното ходене за риба...
Влез
Регистрация
Въпроси/Отговори
Търсене
. Наслука за предстоящия излет. 
Снощи още го забелязах, но бях толкова изморен, че щеше да е неуважително в такова състояние да изчета материала 
единственото сравнение,което ми идва наум в момента е : счето-мухар с душа на поет 
